Онова усещане в корема,
когато предстои нещо
хубаво или пък лошо. 
Усещам го в момента.
И защо ли?
Знам, че не си сам.
Че тя е там, 
въпреки раздялата ви.
Че мислиш за нея. 
Че я искаш за себе си.
Че имаш нужда да си около нея.
А аз за пореден път изпитвам 
нужната заблуда 
да си помисля, 
че може аз да съм 
следващата
в твоя живот.
Че винаги си мислил 
за мен.
Че си искал да съм 
поне
един път до теб.
Но моята нужна заблуда
е вечна.
Погубваща мен самата.
И не мога да осъзная трезво,
че нито ти някога би могъл 
да бъдеш мой,
нито аз някога бих могла 
да бъда твоя.

И днес сигурно я виждаш
отново с твоите тъмни очи.
Прегръщаш я 
и тя ти отвръща.
Целуваш я
и тя се загубва 
сред твоите устни.
Държиш я до себе си
и тя е отново в 
своя земен Рай.
Радваш ѝ се,
въпреки раздялата 
и разстоянието
София - Варна.
Ще се опиташ 
да я преглътнеш 
като 
свежа капка роса.
И ще запазиш този миг 
задълго.
Но тя няма да си тръгне
от твоето съзнание.
Ще си стои там,
точно както 
ти си се заклещил в моето.