Сънувам аз
стоиш до мене.
Поглеждаш ме
и ми се радваш.
Прегръщаш ме.
Стоиш зад мен
и леко усещам 
наболата ти брада
по своето рамо.
Целуваш ме.
Говориш нещичко,
но аз не чувам. 
Пленена съм от тебе
и това ми стига.

Но събудя ли се 
на следващия ден,
бих искала онези
тайствени слова
да шепнеш ти
в моето ухо.
Да знам просто
какво си казал, 
когато аз не слушах.
Когато гледах в тебе
и запечатвах твоя 
лик в мен самата.

Ти си вътре.
Ето тук, 
в гърдите.
Като консервиран спомен
в моята душа.
Запечатан и все още неотворен
стоиш и чакаш своя ред.

...

Спомен ли си?
Сън ли си?
Част от мен ли си?

Тук ли си?
Там ли си?
С мен ли си или не си?

Чувстваш ли?
Усещаш ли?
Изпитваш ли онази нужда?

Предпазваш ли ме?
Отбягваш ли ме?
Или ме все още ме търсиш?

Въпрос след въпрос.
Спомен след спомен.
Мечта след мечта.
Сън след сън
след сън
след сън
след сън
...

Ето какво ми причини.
Не!
Ето какво си причиних,
мое шоколадово момче.